Антим I остава в историята като голям родолюбец, боец за църковна независимост и първи български Екзарх. Роден е през 1816 г. със светското име Атанас Михайлов Чалъков в Лозенград /дн. Турция/. Отрано се отдава на монашеството, но будният му дух го повежда по пътя на учението. Дълги години продължава неговото обучение в различни духовни школи в чужбина, където изпъква със старателност и отдаденост, преди да се завърне в България. Замонашва се в Хилендарския манастир в Света гора през 1837 г., където прекарва няколко години, но жаждата му за знания го тласка да излезе извън стените на монашеската обител. Учи в най-известното светско училище в Османската империя - Великата гръцка народна школа в Цариград през 1843-44 г. След това се обучава и завършва с отличие с първия випуск на Богословското училище на о. Халки, Гърция през 1848 г. С подкрепата на руския консул в Измир, получава стипендия за обучение в Одеската духовна семинария, а след това постъпва в Московската духовна академия. Завършва с магистърска степен по богословие през 1856 г., а като признание за постиженията си е ръкоположен в йеромонашески сан лично от московския митрополит Филарет. След завръщането си е удостоен с архимандритски сан от Цариградската Патриаршия, преподава църковна история, руски и славянски езици и ръководи семинарията на о. Халки.
Следващите години са едни от най-важните за Българската православна църква и Антим е сред хората, които играят важна роля за извоюването и отстояването на църковна независимост. През 1861г. е ръкоположен за Варненско-Преславски, а през 1867 г. за Видински митрополит. Той решително отхвърля подчинението на Вселенската патриаршия и се отдава на борбата за признаване на независима българска църква.
Най-сетне, на 20 февруари 1870 г. – повече от 4 десетилетия след началото на борбата и 10 години след Великденската акция, султанът постановява с ферман учредяването на Българската екзархия. Митрополит Антим участва в Църковно-народния сбор от 1871 г., а на 16 февруари 1872 г. е избран за първи български екзарх. Отделянето на българската църква е посрещнато със съпротива от Цариградската Патриаршия и всячески опити да се саботира нейната дейност. Високообразованият и родолюбив български екзарх обаче умело противодейства на всяко посегателство и развива църквата като инструмент за просвещение в полза на националноосвободителното движение. Известни са връзките на Антим I с видни български революционери и помощта, която е оказал за организирането на Априлското въстание. След кървавото потушаване на въстанието, Екзархът събира доказателства за нечуваните кланета и издевателства над българския народ и прави всичко възможно европейската общественост да научи истината. Неговият призив за съпричастност към съдбата на българския народ успява да достигне и до руския Император Александър II, единственият, който скоро ще откликне на този зов за помощ. Турската държава се опасява, че излизането на фактите за нейните действия ще я компрометира пред културния свят и се опитва да потули истината. Макар и под натиск, екзарх Антим отказва да се яви в Цариград, да преклони глава и да отрече публично турските издевателства. Отказът му да измени на народа и истината не остава ненаказан. На 14 април 1877 г. той е осъден на смърт за измяна, но обратите в турската държава, довеждат до замяна на тази присъда със заточение в Мала Азия.
След Освобождението, Антим се завръща като глава на българската църква и неуморно работи за изграждането на новата българска държава. През 1879 г. председателства Учредителното събрание в Търново, което приема първата конституция, след това и Първото Велико народно събрание, което избира първия български княз – Александър Батенберг. Критикува решението на Берлинския конгрес за разпокъсването на Санстефанска България и подкрепя последвалото Кресненско-Разложко въстание от 1878-79 г.
В следващите години екзарх Антим се връща във Видин и поема отново митрополитската длъжност. Подкрепя и финансира просветното дело в града, съдейства за изграждането на голямата катедрала "Св. Димитър". По време на Сръбско-българската война от 1885 г., оставайки верен на народа, той отказва да напусне обсадения град. Земният му път приключва на 1 декември 1888 г., а тленните му останки почиват в мавзолей /завършен 1934 г./, изграден специално за него по инициатива на митрополит Неофит в двора на Видинската митрополия.
Паметникът на Екзарх Антим I в София е осветен на 26 март 2010 и се намира в парк "Св. Никола Софийски" на ъгъла на ул. "Опълченска" и ул. "Пиротска". На 17 октомври същата година, идентичен бюст-паметник е открит и в двора на българската църква „Св. св. Константин и Елена” в Одрин, един от градовете, останали откъснати от пределите на България след Освобождението, близо до който се намира и родния град на Екзарха. И двата монумента са издигнати по инициатива на Съюза на тракийските дружества в България, а техен автор е известният скулптор проф. Валентин Старчев. Паметниците пресъздават точно лика на първия Български Екзарх от известните фотографии. Почти едновременното им поставяне в България и Турция, е част от инициативата за сътрудничество между двете страни в областта на културата и опазването на общото наследство, което двете държави споделят.
