Макар да сме свикнали нашите възрожденски и следосвобожденски писатели и творци да са имали бурен революционен и публицистичен живот, житейската и творческа биография на Димитър Иванов Стоянов, по-известен като Елин Пелин, не ни показва това, но пък оставя след себе си следите не просто на белетрист с усет към детайлите, а и на поет, художник, социален критик на българското село.
Творецът е роден на 18 юли 1877 г. в с. Байлово, Софийска област. През периода 1886-1897 г. учи в различни градове, но не успява да завърши гимназия. Не е приет и в Рисувателното училище, но това не му пречи от малък да се развие като добър белетрист. През 1895 г. за първи път печата своя творба - разказа „Мило е отечеството“, в сп. „Войнишка сбирка“. Син на учител и образован и буден човек, през следващите две години Елин Пелин сам става учител в родното си село, където написва първите си зрели разкази -„Напаст божия“, „Изкушение“, „Гост“, „Ветрената мелница“ и др. През 1899 г. Елин Пелин се установява в София, където работи в различни издания - сп. „Селска разговорка“, в. „Българин“, сп.„Слънчоглед“. През 1903 г. проф. Иван Шишманов го назначава за служител в Университетската библиотека, а през 1906-1907 г. го командирова заедно с Яворов на специализация във Франция. От 1908 г. работи в Народната библиотека. По време на войните е мобилизиран като военен писател и сътрудничи главно на сп. „Отечество“ и в. „Военни известия“. През 1921-1924 редактира заедно с Александър Балабанов в.„Развигор“. От 1926 до 1944 г. работи като уредник в къщата-музей „Иван Вазов“ в София. Написва два тома с разкази – първия през 1904 г., а втория през 1911 г., като в него е публикувана цялостно повестта „Гераците“. Повестта „Земя“ е издадена през 1922 г., а сборникът „Черни рози“ от 1928 г. е сборник със стихотворения в проза. Сборникът „Под манастирската лоза“ излиза през 1936 г., като единадесетте разказа в него са писани между 1909 и 1934 г.
След войните Елин Пелин сякаш губи интерес към сериозната проза и пише предимно за деца, както и хумористични произведения - лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с хумор. Автор е на романа „Ян Бибиян“ през 1933 г. и „Ян Бибиян на Луната“ - 1934 г. , на книгите „Златни люлки“ - 1909 г., „Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса“ - 1918, „Гори Тилилейски“ - 1919, „Сладкодумна баба“ - 1919, „Правдата и кривдата“ - 1920, „Песнички“ - 1927, „Поточета бистри“ - 1931, „Приказки и басни“ - 1949, и др.
През 1940 г. Елин Пелин става член на БАН и председател на Съюза на българските писатели. За първи път се подписва с псевдонима си през 1897 г., когато публикува стихотворение в сп. „Български преглед“. Други псевдоними, които Елин Пелин е използвал, са Благолаж, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина, Бокич и др. Елин Пелин умира на 3 декември 1949 г. в София.
Нос в Антарктика е кръстен на Елин Пелин официално на 12 август 2008 г. Носът Елин Пелин е морски нос на северозападния бряг на остров Смит.
Разказите на Елин Пелин представляват художествен опит за проникване в нравствено-психологическия свят на българския селянин, в системата му от философски възгледи, в представите му за света и за човешката съдба. Елин Пелин е писателят реалист в българската литература, но въпреки това в печалните му разкази за трагични съдби и безизходни ситуации винаги се усещат надеждата, илюзията, вярата в човешкото спасяване, в нравственото и духовно възвисяване. Историите са предимно от малките села и планини, където реалността е по-силна от илюзията и мечтата, където хората се сблъскват с най-различни социални препятствия, природни бедствия, злоба, бедност, мизерия - Елин Пелин представя света на българското село в неговата затвореност, в особения му социално-икономически и духовно-морален облик. Елин Пелин обхваща многоаспектните проявления на трудовата селска участ, сред които и вечната и неразривна връзка между човека и природата, между селянина и земята.
Въпреки тежките моменти, в Елин-Пелиновите разкази българският селянин винаги намира място за хумор, жизнерадостност. Неслучайно Д-р Кръстев и Пенчо Славейков от литературния кръг „Мисъл“ не могат да приемат особената структура и съдържание на творбите на колегата си, обявяват го за „разказвач на шопски вицове“ и не публикуват нито една негова творба в своето списание. Въпреки това Елин Пелин остава най-добрият пейзажист в българската художествена проза. Докато при Вазов пейзажите са по-скоро фон, обстановка, съпътстват случката, при Елин Пелин пейзажът е душата на събитието, от него тръгва психологическият анализ на селската душевност. Писателят по такъв начин правдиво и реалистично пресъздава обективните и повтарящи се в живота на селянина закономерности и белезите на нравствената му природа, по такъв начин сякаш изважда наяве вътрешния свят на обикновения , грубия, жилавия селски човек, че понякога го наричат и художник пленерист. Елин-Пелиновият разказ се превръща в олицетворение и обобщение на изконното и трайното в българския характер и душевност.
Думите на твореца, че „държавата прилича на един бакалин, когото народът поддържа с труда си“ из статията „За едни майка, за други мащеха“, не спира да бъде актуална. Бюстът на Елин Пелин в Борисовата градина в София завинаги ни навява песента на „певеца“ на селото, мириса на полята, нивите, стърнищата, спомена за онази селска душевност и привързаност към земята, към която принадлежим.
