Само две години след като Царство България успява да устои на едновременната атака от страна на армиите на всичките си съседи идва време за разплата. Българското общество не е забравило предателството на съюзниците – разбойници, нито коварния удар в гръб, нанесен ни от румънските войски. За да завърши националното си обединение и за да възстанови справедливостта, която ни бе отнета през 1913 година, на 1 октомври 1915 година България влиза в Първата световна война на страната на Централните сили. Това е третата война, която нашият народ води само в рамките на 4 години. Въпреки това ентусиазмът е огромен, а мобилизацията протича по план. Стотици хиляди български мъже се стичат отново под бранните знамена, за да освободят братята и сестрите си останали под чужда власт.
За нас войната започва с атака срещу Сърбия, която заграби от нас голяма част от Македония и цялото Поморавие. Още в самото начало на военните действия Първи пехотен софийски полк овладява с устремна атака „На нож!” височината Драганов връх и води ожесточени боеве за овладяването на силно укрепената позиция „Дренова глава”. На 14 октомври сръбската позиция пада и знамето на полка се развява тържествено над освободената българска земя. В началото на ноември е осуетен и последния опит за съпротива на сърбите при „Радовачка чука”. Сръбската армия е разбита и останалите живи бойци забравят воински клетви, род и Родина и бягат на остров Корфу. Сърбия престава да съществува, а България си връща част от Македония и Поморавието. Първата крачка към националното обединение е направена.
През есента на следващата 1916 година Румъния се включва във войната на страната на Антантата и това е идеален случай да отмъстим на коварния си северен съсед за удара в гръб от 1913 година. След 1 септември 1916 година, когато официално обявяваме война на Румъния, Софийският полк, включен в състава на Трета българска армия, настъпва в Добруджа и освобождава тази свята българска земя, заграбена от румънците. Полкът напредва в посока на главния удар срещу петнадесетте форта на твърде добре укрепената Тутраканска крепост. Първи софийски полк взема участие в прословутата „Тутраканска епопея”, която нанася решителен удар срещу румънските въоръжени сили и до голяма степен предопределя поражението на северната ни съседка. На 5 септември славните шопи с останалите части на I и IV пехотни дивизии атакува форт №8 въпреки масирания огън на врага. В решителния момент редникът от Първи пехотен софийски полк Стоян Терзийски се изправя и с фразата: „напред, братя, за свободата на Добруджа!”, полита към укрепленията, увличайки всичките си бойни другари. Скоро те достигат телените заграждения, прерязват ги и ги преодоляват, благодарение на което фортът е овладян много бързо. В ожесточения бой редник Стоян Терзийски загива, но над форта се развява знамето на Първи пехотен софийски полк. На следващия ден е овладяна втората укрепителна линия, с което Тутракан отново се връща в ръцете на българите. Пленени са 450 офицери и 28 000 войници, както и огромно количество боеприпаси. През октомври полкът води ожесточени боеве при линията Расово – Меджидие и на 25 октомври печели последната си голяма победа в Добруджа с прословутото овладяване на Черна вода. В Добруджа полкът, под командването на полк. Георги Долапчиев, записва поредните славни страници от своята история.
След победата над Румъния започва позиционна война, която е особено тежка и изтощителна на Южния фронт. Именно там е изпратен и Първи софийски полк, който в периода 1917 – 1918 година е разположен в най-сетне освободените македонски земи. През 1918 година вече е било ясно, че Централните сили ще загубят войната. Положението на Царството е много тежко и започват проблеми по фронта. На 15 септември дори е извършен пробив при Добро поле, но в тази критична ситуация цяла плеяда български полкове и дивизии остават по местата си и не позволяват на противника да ни нанесе пълно поражение. От 15 до 23 септември 1918 година, Първи пехотен софийски полк с продължителни, кървави боеве отбива всички неистови атаки на французите и техните съюзници. Съгласно Солунското примирие от 29 септември 1918 година между българското правителство и Съглашението Софийският полк е оставен в заложничество под контрола на френското командване. В тази критична ситуация храбрите шопи отново поставят честта и достойнството на първо място и създават група от 9 души, чиято задача е да се спаси бойното знаме. В тази група влизат: капитан Любомир Кузупов, поручик Милан Златев, фелдфебелите Велко Иванов и Йордан Георгиев, ст. подофицерите Христо Коцев и Стойчо Апостолов, мл. подофицерите Димитър Матов и Иван Станишев и редник Владимир Теофанов. Тръгвайки те казват на командира полк. Велизар Лазаров: „...Бройте три дни от тая вечер и на четвъртия ден бъдете сигурни, че ние със знамето ще сме в София. А при най лош случай нито ний, нито знамето няма да попаднем в чужди ръце.” Кап. Кузупов опасва знамето около кръста си и заедно с останалите герои след 7 дневно уморително и опасно пътуване пристигат в София и предават знамето на допълващата дружина. Години по - късно Любомир Кузупов си спомня: „Живущите в Цариград българи, като прочели във вестника за нашия подвиг, събрали пари, купили топове хасе и чрез тогавашния наш пълномощен министър в Цариград Колушев ни ги изпратиха и раздадоха. Това бе единствения дар и награда за нашия подвиг...” Полкът се завръща на 17 ноември 1918 година от заложничество, посрещнат от спасеното си знаме на гарата в София. Завръщат се не обикновени смъртни мъже, а истински герои, обезсмъртили имената си чрез подвизите си…
Така въпреки че България отново да се нарежда в групата на загубилите войната, ние смело можем да твърдим, че не сме нито победени, нито сломени. Макар на 27 ноември 1919 година да е подписан един нечовешки, брутален и неописуемо несправедлив „мирен договор”, който нашият народ с право нарича „Ньойски диктат”, българският дух не е сломен. В сърцата на героите, постигнали невероятни победи срещу сърби, румънци, гърци, англичани, французи и всички техни съюзници и подчинени, остава надеждата някъде в бъдещето да се даде реванш и националното обединение да бъде постигнато. Героите от Първи пехотен софийски полк ни дадоха безброй примери за героизъм, патриотизъм и родолюбие и ние нямаме право да забравим техните подвизи! Ние трябва да вървим по стъпките им и да пазим Майка България!
Вечна слава Вам, герои!
Дълбок поклон пред героите на България!
